Д-р Борис Боев говори за студентските борби и своята първа книга в СИЦ

          На 27 март 2019 година в Студентски исторически център се състоя лекцията на младия изследовател-историк Борис Боев на тема „Студентските борби в България през 1931-1939 година“. Боев е доктор по история и неговата дисертация е посветена именно на студентските организации и тяхната дейност в България между двете световни войни. Той е автор на научни статии по тази и други исторически теми, а в края на 2018 година излезе от печат неговата книга „Любов към науката, любов към народа. Студентски организации и обединения в България /1931-1939/“.

            Лекторът представи в рамките на час и половина някои основни моменти от дейността на студентите и техните организации през 30-те години. За да придобие представа аудиторията на какво се дължи тази ключова роля на студентите в обществения живот, беше направен кратък обзор на традициите на тази борба от XIX век до 20-те години на ХХ век.

      Боев обърна внимание, че българските студенти са обществено активни още при следването си в чужбина в периода преди Освобождението и преди създаването през 1888 година на Софийския университет. В тази връзка не е случайност, че в световната класическа литература се появява като главен лиричен образ български студент, който се бори за справедливост и за свободата на своя народ. Става въпрос за книгата „В навечерието“ (1860 година) на писателя Иван Тургенев, в която в главната роля е на студентът Инсаров – един образ изграден на базата на истински прототип.

       Български студентски организации са създадени във втората половина на XIX век в Швейцария, Германия, Франция и други държави. В Русия студентът Димитър Благоев основава първата социалдемократическа група, стремещя се да измени съществуващия обществен строй. Което става повод той да бъде изключен от университета и изгонен от държавните власти.

           С огромен възрожденски плам част от тези завършили студенти се завръщат в България и полагат основите на Софийския университет. Не съдействието на българската държава е водещо за да се осъществи тази възрожденска мечта, а изключителната себеотдаденост и трудолюбие на патриотичната и изпълнена с идеали интелигенция. Боев даде пример с приноса на Иван Шишманов. Подценяването на значението на университетското образование от структурите на властта личи от подчертано бавните темпове, с които се развива материалната и интелектуална база на университета в този период.

     Пример за конфликта между университетската интелегенция и властта (монарх и правителство) са събитията от 1907 година при откриването на Народния театър „Иван Вазов“. Освиркали Фердинанд в знак на протест, студентите са бити, а университетът бива затворен по разпореждане на правителството за една година. 

           Ключова студентска проява е тази от 16 юни 1914 година, състояла се пред Народното събрание в София. По повод една година от началото на Междусъюзническата война /довела до първата национална катастрофа/ студентите изразяват недоволство от царуването на Фердинанд и премиера Радославов. Те са против включването на страната в Първата световна война и издигат лозунга „Да живее републиката!“. Много ярка реч държи пред студентите опозиционният депутат от БЗНС Александър Стамболийски. Земеделският лидер е много популярен в средите на студентството и това ще бъде така и през 30-те години.

           Периодът от края на Първата световна война до 1931 година е белязан с нови форми на студентска активност. Но студентската дейност тогава, макар и важна, не е водеща в българското общество. В този политически период на преден план излиза силата на оръжието в противоборството. Израз на силови методи, бележещи крайното изостряне на ситуацията са Войнишкото въстание /1918г./, превратът на 9 юни 1923 година и въстанието от септември същата година. До 1925 година редица обществени дейци и интелектуалци са избити, а много други бягат от България и заживяват в емиграция. Като мрачна страница в българската история влиза трагичният епизод със свирепото убийство на българския министър-председател Александър Стамболийски. Последвалото управление на професор Александър Цанков е белязано с връх на политическото насилие, убийства и цензура. Всички тези събития имат отражение върху студентите и години след протичането им, тьй като една немалка част от младежите имат роднини и близки, които стават жертва на тези преследвания.

       Тази взаимовръзка може да се види при студентските протести през декември 1931 година за изгонването на професор Цанков от университета. Повод става опитът за завръщането на запомнения като „кървав професор“ бивш министър-председател за редовен лектор в Софийския университет. Протестът на студентите е посрещнат с агресивен бой срещу тях от страна на телохранители и приближени на Цанков, който започва още на входа на университетска аудитория. Но преди това в изпълнената с недоволство аудитория една студентка става и заявява, че те, студентите, не желаят да ги учи човек, който е убивал бащите им. Ето тук се усеща препратката към спомена за силовите събития от 20-те години. Те продължават да имат силно въздействие върху обществените нагласи и в десетилетието преди Втората световна война.

          Лекторът Боев изложи някои от основните фактори, които са предпоставка за засилващата се студентска активност от 1931 година до превземането от хитлеристка Германия на Чехословакия през 1939 година. Първо, това е нарастващият брой студенти. Все повече младежи се стремят към следване в университети и броят им нараства неколкократно в сравнение с периода преди 1918 година. Второ, всички студенти са в София, а столицата е най-важна по отношение на обществените и политическите борби. Повечето университетски сгради са се намирали в близост до „Александър Невски“ и Народното събрание. Трето, при смяната в управлението на Демократическия сговор /1923-1931 година/ от коалицията на Народния блок настъпва разрастване на цялостната обществена активност, която по-рано е безпощадно потъпквана от политическите сили на деветоюнския преврат. Репресивните държавни методи продължават, затова периодът е известен още като „коравата демокрация“. Независимо от това, студентската активност значително се разширява. А от 1935 година нататък, въпреки новите ограничения, въведени след преврата от 19 май 1934 година, редица организации се обединяват в антифашистки фронт.

           Важно е да се има предвид, че българските студентски организации в този период имат партийни предпочитания, като повечето от тях разгръщат своята дейност съобразно политиката на стоящата зад тях политическа партия. Едновременно с това, студентите имат инициативата в списването на своите печатни издания и начина, по който се провеждат техните обществени изяви. Огромно част от дейността им е самофинансирана.

        Една от научните заслуги на лектора в неговата дисертация и книга е систематизирането на студентските организации и движения. Ето защо, Борис Боев направи преглед на възникването и основните приоритети на главните студентски организации. Той засегна на лекцията най-важните от тях като: Студентска група „Жан Жорес“ на студентите-социалисти; Българска обща народна студентска федерация /БОНСФ/ на студентите-анархисти; двете организации на студентите-земеделци Българският академически земеделски съюз /БАЗС/ и Българският студентски земеделски съюз /БСЗС/; организацията на студентите-комунисти Български общ народен студентски съюз /БОНСС/; и организацията на студентите-националисти Български национален студентски съюз /БНСС/. Всички те са имали свои печатни издания, които авторът е изследвал. Той е включил в своя труд за първи път документи от архивите на съда и полицията, засягащи репресивните мерки на държавата спрямо студентските организации.

                           

      От Студентски исторически център изразяваме благодарност на Борис Боев за подробната лекция, която изнесе. Той отговори също така и на отправени към него въпроси по темата. Един от тях беше за това кои личности студентите са приемали за свои кумири. Един от тях е проф. Асен Златаров, чиито лекции са били посещавани от многобройни слушатели. Най-голяма почит от страна на студентите се е отдавала на личността и делото на Христо Ботев. 2 юни е била една от най-очакваните тържествени дати за студентите. От левите студенти са организирани всяка година "Ботеви утра", с които мирно да се почете Ботевия подвиг и да се поднесат цветя на паметника му в Борисова градина. Тези инициативи обаче винаги са били показно осуетявани от полицията, а събралото се множество студенти - разпръсквано.

               В заключение отбелязваме с гордост, че Борис е един от главните инициатори за създаването на СИЦ и през годините като негов член е допринесъл за развитието му като съвременно академично средище.

           Препоръчваме на колегите прочитането на неговата книга „Любов към науката, любов към народа. Студентски организации и обединения в България /1931-1939/“, в която на 400 страници са събрани и анализирани подробности от студентските борби през 30-те години на ХХ век. От вечерта на събитието вече и библиотеката на Студентски исторически център разполага с копие от книгата, която беше подарена и надписана лично от автора й.

       Очаквайте в СИЦ нови събития, за които ще бъдете информирани своевременно. 

Любопитна лекция с Теодор Борисов на тема „Футбол и политика в социалистическа България“ в СИЦ

           На 12 март в Студентски исторически център се проведе лекция на тема „Футбол и политика в социалистическа България“, със спортния журналист и докторант в Историческия факултет Теодор Борисов. 

Той описа в детайли механизмите на намеса на българската държава и комунистическата партия в най-популярния спорт от разглеждания период. Лекторът даде за примери как неразбирането на логиката на развитието на футболната игра от част от държавните ръководители води до странни решения като: участието на националния отбор в клубното първенство през 1953 г., лагерът в Белмекен преди Мондиала в Мексико през 1970 г., разформироването на Левски и ЦСКА след финала за купата на България през 1985 г. и т.н.

Наред с това обаче работата във футболните школи през социализма дава своите резултати. Периода от 60-те и началото на 70-те години на миналия век може да приемем за своеобразен пик на българския футбол. На национално ниво страната участва на 4 поредни световни финала, играе ¼ финал на европейското първенство през 1968 г. и има сребърни медали от Олимпиадата в Мексико през същата година. На клубно ниво ЦСКА и Славия играят полуфинали в евротурнирите, успехи имат и Левски, Ботев, Локомотив (София), Марек и др. Най-големият успех на българския футбол – бронзовите медали от световното в САЩ през 1994 г. - се дължат на школовката на социалистическия режим и възможностите, които дава новото време на футболистите да се развият в големи европейския отбори. 

От Теодор Борисов научихме и множество любопитни случки от историята на българския футбол. След края на изложението си той даде изчерпателни отговори на въпросите от публиката. Благодарим му за отделеното време.

Очаквайте съвсем скоро видео от събитието и нови лекции в СИЦ!