ПРОТОКОЛ Заседание на Общото събрание на Студентски исторически център 26.06.2019

ПРОТОКОЛ

Заседание на Общото събрание на Студентски исторически център
26.06.2019

Днес 26 юни 2019 година в Студентски исторически център, съгласно Правилника на Студентски исторически център (СИЦ), се състоя Общо събрание на центъра, което имаше за цел да избере нов Управителен съвет, след изтичането на двугодишния мандат на предишния такъв, избран от Общото събрание на 11.04.2017 г.

За предстоящото провеждане на събранието, заинтересованите от дейността на центъра бяха информирани в рамките на няколко месеца преди това, по време на последните събития в СИЦ. Седмица преди изборите, информация за неговото провеждане беше разпространена във фейсбук от страницата на СИЦ, както и на блога на Центъра.

Събранието беше ръководено от Любомир Гутев, председател на УС и Габриела Панова, член на УС и касиер на СИЦ. Дневният ред беше следният:

•      1. Регистрация на Общото събрание

•      2. Отчет на настоящия УС

•      3. Представяне на новите кандидати

•      4. Гласуване

•      5. Закриване на Общото събрание

1            1.  След регистрацията на присъстващите, стана ясно че на събранието присъстват 18 души – копие от списъка е приложено към настоящия протокол.

2         2. Представителите на Управителния съвет отчетоха, че в рамките на двугодишния си мандат са организирали общо 18 събития с научна насоченост в Студентски исторически център – сред които лекции, представяния на книги, прожекции и куиз – списъкът е приложен към настоящия протокол. Освен това беше отбелязано, че усърдно се поддържа фейсбук страницата, блогът, и youtube каналът на СИЦ, където редовно се разпространяват покани за събития, както и репортажи и записи от вече проведените. Беше оповестено, че в библиотеката на Центъра има над 1400 книги. Освен това представителите на УС кандидатстваха и спечелиха проект по програмата Диафанум към Студентски съвет на СУ за обновяването ѝ. Като свой успех УС отбелязаха и реализирания, посредством дарения, ремонт на стълбището на сградата.

3                3.      Общото събрание изслуша кандидатурите на новите кандидат-членове на Управителния съвет, които бяха трима на брой – Димитър Панайотов, бакалавър в специалност „История и география“, Стефан Петров, докторант и Александрина Борисова, бакалавър в специалност „История и геополитика на Балканите“. 

                  С оглед броя и вида на кандидатурите, председателят на Управителния съвет Любомир Гутев предложи две поправки в устава на организацията, с цел успешното бъдещо функциониране на ръководното тяло.

       Първата засягаше алинея 1 на чл. 21 от устава, който гласеше „Управителният съвет се състои от осем души и се избира от Общото събрание на Центъра.“ Предложението беше тя да се измени, както следва: „Управителният съвет се състои от три до осем души и се избира от Общото събрание на Центъра.“
Втората се отнасяше до алинея 5 на същия член, която гласеше „Задължително поне един от членовете на Управителния съвет е член на Студентски съвет на Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.“

          Председателят на СИЦ отбеляза, че нито един член на Факултетния студентски съвет на Исторически факултет не представи своя кандидатура пред Общото събрание, въпреки че председателят на ФСС на ИФ беше информиран за предстоящите избори. Така беше предложено за гласуване следното допълнение към въпросната алинея: "/Задължително поне един от членовете на Управителния съвет е член на Студентски съвет на Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Това правило не се прилага в случаите, когато няма поне един кандидат за длъжността от Студентския съвет на Исторически факултет.“

             Общото събрание прие и двете предложения за поправки единодушно и така те влязоха в сила. Председателят добави, че Общото събрание ще продължи да търси контакти, както с Факултетния студентски съвет, така и с други студенти на Историческия факултет, които биха проявили желание да се включат в УС на СИЦ и да заемат свободните места.

4            4. Общото събрание взе решение, че ще гласува доверието си на кандидатите анблок, тоест чрез явно и едновременно гласуване. Така новият Управителен съвет беше избран с единодушната подкрепа на Общото събрание. Неговите членове са: Димитър Панайотов – бакалавър, Стефан Петров – докторант и Александрина Борисова – бакалавър. Те на свой ред ще изберат на свое събрание председател и касиер на СИЦ, получавайки съдействие от членовете на ОС.

5                  5. Ръководещите събранието Любомир Гутев и Габриела Панова обявиха закриването на Общото събрание. 

"България и Северна Македония пред съвременните предизвикателства" с Костадин Филипов

   
     На 27 май в Студентския исторически център известният журналист и експерт по проблемите на Балканите Костадин Филипов изнесе лекция на тема "България и Северна Македония пред съвременните предизвикателства".

      Той направи обстоен анализ на отношенията между двете държави в най-ново време и перспективите пред тяхното разведряване, във връзка с новия курс в югозападната ни съседка. Разгледа и някои събития от близкото минало на Балканите, които имат отношение към проблема.

      Сподели и много от своите лични впечатления, които е натрупал в хода на работата си като журналист.

Благодарим му за отделеното време!

Тук може да се запознаете с пълния запис от събитието.

Първа част - https://www.youtube.com/watch?v=R9-TA2_5n5c&t=2027s
Втора част - https://www.youtube.com/watch?v=AnBPqvK85c8&t=7s

Предстоят избори за нов Управителен съвет на СИЦ

Здравейте, приятели и съмишленици!

Ние, от настоящия Управителен съвет на СИЦ, благодарим за гласуваното ни доверие през последните две години!
През това време заедно продължихме развитието на Центъра като културно средище в Студентски град. Организирахме много събития – лекции, прожекции, дискусии, исторически куиз. Мандатът ни обаче изтича. Предстоят избори за нов Управителен съвет на СИЦ. Те ще се проведат на 26 юни 2019 г., сряда от 19:00 часа в Студентски исторически център, Студентски град, блок 52, вход В.
Призоваваме теб да се включиш в следващия екип на СИЦ!
- Ако си студент в Исторически факултет на Софийски университет, в бакалавърска, магистърска или докторска степен;
- Ако имаш интерес към историята и хуманитаристиката, искаш да се развиваш и да се запознаваш с интересни преподаватели и специалисти в тези области;
- Ако обичаш комуникацията и срещата с нови хора;
- Ако имаш много идеи и желание да ги реализираш, забавлявайки се заедно с твои колеги;
Тогава СИЦ е твоето място 😊

Молим желаещите да се кандидатират за изборите да ни пишат във фейсбук страницата ни или на имейл: st.ist.cent@gmail.com
Пратете ни: три имена, специалност, курс и факултетен номер.

Каним и вас, всички любители на СИЦ, които подкрепяте дейността ни, да вземат участие в Общото събрание на 26 юни 2019 г., сряда от 19:00 часа и да гласуват за подходящите според вас кандидати за следващ Управителен съвет.

Очакваме ви!

Антифашистката съпротива в България 1941-44 г. и съветският фактор: митове и реалност, лекция с проф. Баева

        На 16 май 2019 година в Студентски исторически център се състоя лекция и дискусия с проф. Искра Баева на тема „Антифашистката съпротива в България 1941-44г. и съветският фактор: митове и реалност“. Събитието е организирано от екипа на СИЦ. Поводът е навършването през май на 74 години от края на Втората световна война. Лекцията посетиха около 30 души, основно студенти и любители на историята.

         Въпросът за българската антифашистка съпротива често буди крайни противостоящи си мнения.  Той остава актуален и до днес. За това е важно да бъде обективно изследван и да се изучава, както в училище, така и в университета, а не да бъде премълчаван.

          Проф. Баева е известна като професионален историк, базиращ своите оценки върху исторически документи и факти. За това тя апелира да разглеждаме темата извън оттенъците, които й придават различните политически пристрастия. Във въведението тя обърна внимание на прилагателното „антифашистка“, описващо българската съпротива 1941-44 година. Нейната теза е, че от гледна точка на историческата наука това понятие е абсолютно издържано и съвсем правилно да се използва. Българската съпротива по време на Втората световна война е част от европейската антифашистка съпротива, която се противопоставя срещу родовото понятие фашизъм, а то включва в себе си всички производни форми като националсоциализма, хитлеризма.

       Съпротивителното движение в България е критикувано, защото е насочено срещу собственото управление в страната, а не срещу външен окупатор. Но всъщност това е съпротива срещу онзи режим, властващ в страната, който ни хвърля в нова голяма война. Българският народ приема предходните войни – Междусъюзническата и Първата световна като национални катастрофи, довели до загуби на територия. Съответно следвайки своите патриотични чувства, се противопоставя на участието ни във ВСВ. Някои обществени кръгове, близки до властта, обаче са за включването на България във войната като съюзник на Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония).

         Показателен факт за антивоенните настроения в България са 340 000 подписа, събрани по време на Соболевата акция в края на 1940 г., която цели сключване на пакт за взаимопомощ между СССР и България. Големият брой подписи значително надхвърля комунистическите сили по това време. Това говори за широката подкрепа, която среща идеята за неутралитет на България и нежеланието за война срещу Съветския съюз. Зад тази идея освен комунистите застават също част от левите земеделци и кръгът около Кимон Георгиев.

      Като първа антифашистка акция проф. Баева определи опита за преврат на Д-р Г. М. Димитров (Гемето). Той е планиран за 12-13 април 1941 година, с помощта на БЗНС и стратегическата и финансова подкрепа на Великобритания. На 22 февруари обаче планът е разкрит и не успява да се реализира. На 25 срещу 26 февруари Гемето напуска България с дипломатически автомобил на Великобритания. Великобритания е една от страните, която в хода на ВСВ се интересува от антифашисткото движение в България и праща проучвателни мисии.

    Една от най-големите спекулации, сързана с антифашистката съпротива е за нейната значимост и численост. Проф. Баева отбеляза, че се наблюдават две политически тенденции. Преди 1989 година числата са завишавани, а след това умишлено занижавани, с цел да се омаловажи съпротивата.

        Тя представи пред публиката статистика от последните изследвания, на базата на проучени документи. Според тези данни по време на целия период от 1941-1944 година партизаните наброяват около 9 000 души. Но както гост-лекторът подчерта „това е бил само върха на айсберга“. Опората на партизанското движение е от 3 до 4 пъти  по-голяма. Което означава, че в антифашистката съпротива влизат приблизително 30 000 души.  В това число – ятаци, саботажни и бойни групи, разузнавачи.

        

         На фона на съпротивителното движение в Югославия и Гърция българската Съпротива изглежда малобройна и незначителна. Ключовият момент за правилното разбиране на тези сравнения обаче е да се отчете фактът, че Гърция и Югославия са част от Антихитлеристката коалиция. Антифашисткото движение на тяхна територия възниква в условията на чужда окупация. То е националосвободително, а въоръжената съпротива напрактика се води от бившите национални армии. В този ред на мисли разполагат и с повече оръжие. Липсата, на което е сериозен проблем за въоръжената българска съпротива.

            Когато обаче сравним българското антифашистко движение с Унгария и Румъния, виждаме, че то е уникално по своята същност и най-голямото такова в държавите, съюзници на Тристранния пакт. В Унгария Съпротивата е съвсем нищожна, а в Румъния в пъти по-малобройна и слаба от българската.

             За значимостта й свидетелства и това, че режимът среща големи трудности и не може да се справи с нея. Самият Борис III използва пред Хитлер съществуването на антифашистките настроения и организираната българска съпротива като довод да не изпрати войски на Източния фронт.

         За официално начало на въоръжената съпротивителна дейност се води 24 юни 1941 г. То е поставено от БРП(к) чрез влиянието на Коминтерна, който призовава всички антифашитки сили да се обединят и да започнат организирана съпротива в тила срещу Третия Райх. Причината е нападението на Хитлер над СССР на 22 юни 1941 година. От месец юли в България започват дейност саботажни групи и се формират бойни такива, а през август – и първи партизански отряд.

      Отговорът на българското управление е безмилостен. От Държавна сигурност са арестувани 4508 души, а 70 –убити. В лагерите на ДС – Белене, св. Анастасия, Галата, Кръсто поле – са затваряни превантивно и предимно комунисти - около 1635 души.

       Като най-ярка изява на съветския фактор по отношение на българската антифашистка съпротива се възприема въоръжения десант на бойни групи предимно от български политически емигранти. Общо са 61 души, от тях 55-ма българи, 5-ма руснаци и 1 чех. Те пристигат по море и въздух, с подводници и самолети и поради това стават известни като парашутисти и подводничари. Десантът е посрещнат от многократно превъзхождащи ги сили и бързо е неутрализиран. Повечето от участниците в него са убити или заловени и осъдени на смърт.

     

      В преследването на нелегалната съпротива е задействан целият държавен апарат. В лицето на полиция, специални части, а накрая и армията. Помощ им оказват и представители на хитлеристкото разузнаване. Фактът, че държавата не успява да сломи Съпротивата, се обяснява преди всичко с подкрепата, която антифашистките борци получават от народа.

      Най-голямо е участието в тези събития на селяните. Съставът на Съпротивата се допълва от работници и представители на интелигенцията – сред тях и учители. Вдъхновени от идеалите на антифашистката борба и стремежът към по-добър живот в редиците на българската съпротива се вливат ученици и студенти.

       Сблъсъкът вътре в страната е жесток. Например раздават се награди за отсечени партизански глави. Сумата е по 50 000 тогавашни лева. Преследвани и наказвани със смърт обаче са и помагачите на партизаните, т. нар. ятаци. Репресиите не подминават дори децата. Данните говорят за избити 63 деца, между 2 и 18 годишна възраст. Много други жертви остават извън обхвата на статистиката.

        Битката при Сталинград и победата на Червената армия ясно подсказват, че войната няма да завърши, както хитлеристите планират. Този обрат има изключително влияние върху разрастването на антифашистката съпротива в България.

Формира се Отечествен фронт – ОФ. Това е широко обединение на антифашистки сили. В основата  на тази идея стои Георги Димитров. Привлечени от перспективата за преустройство на политическия и обществен живот в ОФ се включват нови политически сили като БЗНС „Врабча“, кръгът около Кимон Георгиев, социалдемократи.

     Така през лятото на 1944 година се постига голяма масовизация на антифашисткото движение. На 8-ми срещу 9-ти септември усилващият се натиск на съпротивата довежда до преврат и повсеместно предаване на властта на ОФ. Завземането на властта минава без съпротива, което до голяма степен се обуславя от навлизането на Червената армия в България. Формирано е коалиционно правителство с антифашистки характер. Така България преминава в заключителната фаза на войната на страната на СССР, САЩ и Великобритания. Целта е унищожаването на хитлеристка Германия.

       Тази нова политическа линия дава шанс за благоприятен развой на страната ни при преговорите за мир след войната. Многократно българските представители изтъкват заслугите на България в антифашистката съпротива, за да спечелят по-добри позиции на масата за преговори.

      Според проф. Искра Баева 30 години след началото на така нареченият „преход към демокрация“ сме длъжни да подходим логически към темата и специалистите по история да оценят справедливо събитията.

        Всички страни, участвали в Съпротивата, изтъкват и до днес делата на своите антифашистки борци и ги честват като герои. Един пример от Брюксел. В сърцето на Еропейският съюз се издига бюст-паметникът на Тодор Ангелов – Божаната. Български антифашист, който е признат национален герой на Белгия, заради участието си в съпротивата срещу хитлеристка Германия. В заключение гост-лекторът подчерта, че партизанското движение в България е повод за гордост, а не за срам.

                         

        Благодарим сърдечно на проф. Баева за увлекателната и съдържателна лекция! Благодарим на всички посетители за участието и въпросите!

Д-р Борис Боев говори за студентските борби и своята първа книга в СИЦ

          На 27 март 2019 година в Студентски исторически център се състоя лекцията на младия изследовател-историк Борис Боев на тема „Студентските борби в България през 1931-1939 година“. Боев е доктор по история и неговата дисертация е посветена именно на студентските организации и тяхната дейност в България между двете световни войни. Той е автор на научни статии по тази и други исторически теми, а в края на 2018 година излезе от печат неговата книга „Любов към науката, любов към народа. Студентски организации и обединения в България /1931-1939/“.

            Лекторът представи в рамките на час и половина някои основни моменти от дейността на студентите и техните организации през 30-те години. За да придобие представа аудиторията на какво се дължи тази ключова роля на студентите в обществения живот, беше направен кратък обзор на традициите на тази борба от XIX век до 20-те години на ХХ век.

      Боев обърна внимание, че българските студенти са обществено активни още при следването си в чужбина в периода преди Освобождението и преди създаването през 1888 година на Софийския университет. В тази връзка не е случайност, че в световната класическа литература се появява като главен лиричен образ български студент, който се бори за справедливост и за свободата на своя народ. Става въпрос за книгата „В навечерието“ (1860 година) на писателя Иван Тургенев, в която в главната роля е на студентът Инсаров – един образ изграден на базата на истински прототип.

       Български студентски организации са създадени във втората половина на XIX век в Швейцария, Германия, Франция и други държави. В Русия студентът Димитър Благоев основава първата социалдемократическа група, стремещя се да измени съществуващия обществен строй. Което става повод той да бъде изключен от университета и изгонен от държавните власти.

           С огромен възрожденски плам част от тези завършили студенти се завръщат в България и полагат основите на Софийския университет. Не съдействието на българската държава е водещо за да се осъществи тази възрожденска мечта, а изключителната себеотдаденост и трудолюбие на патриотичната и изпълнена с идеали интелигенция. Боев даде пример с приноса на Иван Шишманов. Подценяването на значението на университетското образование от структурите на властта личи от подчертано бавните темпове, с които се развива материалната и интелектуална база на университета в този период.

     Пример за конфликта между университетската интелегенция и властта (монарх и правителство) са събитията от 1907 година при откриването на Народния театър „Иван Вазов“. Освиркали Фердинанд в знак на протест, студентите са бити, а университетът бива затворен по разпореждане на правителството за една година. 

           Ключова студентска проява е тази от 16 юни 1914 година, състояла се пред Народното събрание в София. По повод една година от началото на Междусъюзническата война /довела до първата национална катастрофа/ студентите изразяват недоволство от царуването на Фердинанд и премиера Радославов. Те са против включването на страната в Първата световна война и издигат лозунга „Да живее републиката!“. Много ярка реч държи пред студентите опозиционният депутат от БЗНС Александър Стамболийски. Земеделският лидер е много популярен в средите на студентството и това ще бъде така и през 30-те години.

           Периодът от края на Първата световна война до 1931 година е белязан с нови форми на студентска активност. Но студентската дейност тогава, макар и важна, не е водеща в българското общество. В този политически период на преден план излиза силата на оръжието в противоборството. Израз на силови методи, бележещи крайното изостряне на ситуацията са Войнишкото въстание /1918г./, превратът на 9 юни 1923 година и въстанието от септември същата година. До 1925 година редица обществени дейци и интелектуалци са избити, а много други бягат от България и заживяват в емиграция. Като мрачна страница в българската история влиза трагичният епизод със свирепото убийство на българския министър-председател Александър Стамболийски. Последвалото управление на професор Александър Цанков е белязано с връх на политическото насилие, убийства и цензура. Всички тези събития имат отражение върху студентите и години след протичането им, тьй като една немалка част от младежите имат роднини и близки, които стават жертва на тези преследвания.

       Тази взаимовръзка може да се види при студентските протести през декември 1931 година за изгонването на професор Цанков от университета. Повод става опитът за завръщането на запомнения като „кървав професор“ бивш министър-председател за редовен лектор в Софийския университет. Протестът на студентите е посрещнат с агресивен бой срещу тях от страна на телохранители и приближени на Цанков, който започва още на входа на университетска аудитория. Но преди това в изпълнената с недоволство аудитория една студентка става и заявява, че те, студентите, не желаят да ги учи човек, който е убивал бащите им. Ето тук се усеща препратката към спомена за силовите събития от 20-те години. Те продължават да имат силно въздействие върху обществените нагласи и в десетилетието преди Втората световна война.

          Лекторът Боев изложи някои от основните фактори, които са предпоставка за засилващата се студентска активност от 1931 година до превземането от хитлеристка Германия на Чехословакия през 1939 година. Първо, това е нарастващият брой студенти. Все повече младежи се стремят към следване в университети и броят им нараства неколкократно в сравнение с периода преди 1918 година. Второ, всички студенти са в София, а столицата е най-важна по отношение на обществените и политическите борби. Повечето университетски сгради са се намирали в близост до „Александър Невски“ и Народното събрание. Трето, при смяната в управлението на Демократическия сговор /1923-1931 година/ от коалицията на Народния блок настъпва разрастване на цялостната обществена активност, която по-рано е безпощадно потъпквана от политическите сили на деветоюнския преврат. Репресивните държавни методи продължават, затова периодът е известен още като „коравата демокрация“. Независимо от това, студентската активност значително се разширява. А от 1935 година нататък, въпреки новите ограничения, въведени след преврата от 19 май 1934 година, редица организации се обединяват в антифашистки фронт.

           Важно е да се има предвид, че българските студентски организации в този период имат партийни предпочитания, като повечето от тях разгръщат своята дейност съобразно политиката на стоящата зад тях политическа партия. Едновременно с това, студентите имат инициативата в списването на своите печатни издания и начина, по който се провеждат техните обществени изяви. Огромно част от дейността им е самофинансирана.

        Една от научните заслуги на лектора в неговата дисертация и книга е систематизирането на студентските организации и движения. Ето защо, Борис Боев направи преглед на възникването и основните приоритети на главните студентски организации. Той засегна на лекцията най-важните от тях като: Студентска група „Жан Жорес“ на студентите-социалисти; Българска обща народна студентска федерация /БОНСФ/ на студентите-анархисти; двете организации на студентите-земеделци Българският академически земеделски съюз /БАЗС/ и Българският студентски земеделски съюз /БСЗС/; организацията на студентите-комунисти Български общ народен студентски съюз /БОНСС/; и организацията на студентите-националисти Български национален студентски съюз /БНСС/. Всички те са имали свои печатни издания, които авторът е изследвал. Той е включил в своя труд за първи път документи от архивите на съда и полицията, засягащи репресивните мерки на държавата спрямо студентските организации.

                           

      От Студентски исторически център изразяваме благодарност на Борис Боев за подробната лекция, която изнесе. Той отговори също така и на отправени към него въпроси по темата. Един от тях беше за това кои личности студентите са приемали за свои кумири. Един от тях е проф. Асен Златаров, чиито лекции са били посещавани от многобройни слушатели. Най-голяма почит от страна на студентите се е отдавала на личността и делото на Христо Ботев. 2 юни е била една от най-очакваните тържествени дати за студентите. От левите студенти са организирани всяка година "Ботеви утра", с които мирно да се почете Ботевия подвиг и да се поднесат цветя на паметника му в Борисова градина. Тези инициативи обаче винаги са били показно осуетявани от полицията, а събралото се множество студенти - разпръсквано.

               В заключение отбелязваме с гордост, че Борис е един от главните инициатори за създаването на СИЦ и през годините като негов член е допринесъл за развитието му като съвременно академично средище.

           Препоръчваме на колегите прочитането на неговата книга „Любов към науката, любов към народа. Студентски организации и обединения в България /1931-1939/“, в която на 400 страници са събрани и анализирани подробности от студентските борби през 30-те години на ХХ век. От вечерта на събитието вече и библиотеката на Студентски исторически център разполага с копие от книгата, която беше подарена и надписана лично от автора й.

       Очаквайте в СИЦ нови събития, за които ще бъдете информирани своевременно. 

Любопитна лекция с Теодор Борисов на тема „Футбол и политика в социалистическа България“ в СИЦ

           На 12 март в Студентски исторически център се проведе лекция на тема „Футбол и политика в социалистическа България“, със спортния журналист и докторант в Историческия факултет Теодор Борисов. 

Той описа в детайли механизмите на намеса на българската държава и комунистическата партия в най-популярния спорт от разглеждания период. Лекторът даде за примери как неразбирането на логиката на развитието на футболната игра от част от държавните ръководители води до странни решения като: участието на националния отбор в клубното първенство през 1953 г., лагерът в Белмекен преди Мондиала в Мексико през 1970 г., разформироването на Левски и ЦСКА след финала за купата на България през 1985 г. и т.н.

Наред с това обаче работата във футболните школи през социализма дава своите резултати. Периода от 60-те и началото на 70-те години на миналия век може да приемем за своеобразен пик на българския футбол. На национално ниво страната участва на 4 поредни световни финала, играе ¼ финал на европейското първенство през 1968 г. и има сребърни медали от Олимпиадата в Мексико през същата година. На клубно ниво ЦСКА и Славия играят полуфинали в евротурнирите, успехи имат и Левски, Ботев, Локомотив (София), Марек и др. Най-големият успех на българския футбол – бронзовите медали от световното в САЩ през 1994 г. - се дължат на школовката на социалистическия режим и възможностите, които дава новото време на футболистите да се развият в големи европейския отбори. 

От Теодор Борисов научихме и множество любопитни случки от историята на българския футбол. След края на изложението си той даде изчерпателни отговори на въпросите от публиката. Благодарим му за отделеното време.

Очаквайте съвсем скоро видео от събитието и нови лекции в СИЦ!

Оживен интерес в СИЦ към руско-японските отношения и д-р Мартин Димитров

       

        На 21 февруари 2019 година в Студентски исторически център се състоя лекция и дискусия с д-р Мартин Димитров на тема „Русия и Япония – в търсене на мира“. Събитието е организирано от студентите, отговарящи за СИЦ. С това събитие беше открит втория семестър на учебната година. То предизвика сериозен интерес - беше посетено от над 50 души, основно студенти и любители на историята.

                            

        Лекторът д-р Мартин Димитров е преподавател в Катедра „Японистика“, Факултет по класически и нови филологии, СУ „Св. Климент Охридски“. Той има богати наблюдения и задълбочени изследвания върху руско-японските отношения, които систематизира в своя дисертационен труд  „СССР и Япония (1945-1960). Ролята на дипломацията за нормализиране на отношенията“ (научен ръководител: проф. д-р Дарина Григорова).   

        Особено ценни бяха споделените детайли от документи, намиращи се в архивите на Москва и Токио, които д-р Димитров е проучвал по време на своите специализации в Русия и Япония.        

    Лекцията започна с въведение относно първите контакти, осъществени между руснаци и японци в началото на 18 век. Публиката имаше възможност да разгледа първата по-подробна карта на Афансий Шестаков от 1726г. Маркирани бяха ключови моменти от взаимоопознаването на двете страни до Руско-японската война от 1905 година. В тази връзка беше разяснена ролята на експедицията на Мартин Шпанберг (1739-1740), експедиция на Ерик Лаксман и посолството на Николай Резанов от 1804 година. 

                                

       Основната линия, по която се развиват взаимоотношенията между Русия и Япония в този период, е на мирната търговия. Успоредно с това великите колониални сили започват да се конкурират за отварянето на Япония и печеленето на по-изгодни търговски условия.

      Лекторът постави акцент и върху началото на 20 век и Руско-японската война от 1904-1905 година. Загубата за Русия от войната е трудна за понасяне, тъй като съвпада с Първата руска революция (1905-07г.), когато имперската същност на Русия е застрашена. За имперския двор е важно войната с японците да приключи бързо, за да се фокусира върху вътрешните сътресения.

        В хода на изложението гост-преподавателят засегна темата за ВСВ и капитулацията на Япония, която според последните изследвания се дължи до голяма степен на съветските военни действия от август 1945 година срещу японската армия. Те стартират 3 дни след пуснатата атомна бомба от САЩ върху Хирошима.

         Преди това на СССР по време на Ялтенската конференция е обещано, че ако влезе във войната срещу Япония ще получи Южен Сахалин и Курилските острови.

По време на офанзивата срещу Япония, СССР превзема Сахалин и всички Курилски острови и те стават част от територията му. С това е поставено началото на продължаващия вече над 70 години териториален спор.

       Като един от най-важните епизоди за разбирането на конфликта между Русия и Япония бе посочен договорът от 1951 година, с който официално приключва ВСВ за японците. Той се подписва в Сан Франциско от всички Съюзнически сили, с едно изключение. СССР тогава отказва да подпише споразумението, на което е кръстена Санфранциската система, която влияе върху двустранните руско-японски отношения.

  Д-р Мартин Димитров доказа, основавайки се на дипломатически документи, че териториалните клаузи на финалния Санфранциски проект не са „изгодни за СССР“, както се твърди понастоящем, и че, ако Москва се бе присъединила към договора, щеше да отвори вратата към юридическото обосноваване на настоящите японски териториални претенции. Освен тези съображения, роля за бойкотирането на Санфранциската конференция изиграва и съюзническата солидарност с Китайската народна република.

           През 1956 година в контекста на Студената война започва нормализация на отношенията между двете страни. Подписана е японско-съветска декларация за прекратяване на състоянието на война.

         

         Специално внимание лекторът обърна върху спорния териториален въпрос за Курилските острови, който остава неразрешен и до днес.

          Курилските острови представляват широка около 1000 км. верига, простираща се между най-северния японски остров Хокайдо и руският полуостров Камчатка. На запад граничат с Охотско море – признато за вътрешно на Русия море, а на изток с Тихия океан. Наброяват около 50 различни по големина острови и към днешна дата влизат в рамките на Руската федерация.

          Корените на въпросното противоречие между Русия и Япония са за четирите спорни острова Кунашир, Итуруп, Шикотан и островната група Хабомай. След капитулацията на Япония във Втората световна война Курилските острови се изключват от нейната територия. Според японците обаче четирите острова не са част от Курилски острови. А спорът датира още от 1855 г., когато адмирал Путятин е упълномощен от Николай I да подпише с Япония договора, известен като Шимодски трактат. Според него островите южно от Уруп, т.е. Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомай преминават във владение на Япония. През 1875 г. пък е подписан Санкт-Петербургският договор, с който Русия отстъпва на Япония всички Курилски острови в замяна на пълноправно владеене на Сахалин. И до ден днешен Япония, когато претендира за правата над Южните Курили се позовава на Шимодския трактат. Русия от своя страна приема териториалните решения в резултат на Втората световна война за определящи, тъй като през септемри 1945 г. съветските войски завземат четирите острова, които впоследствие са анексирани.              

      

       Към асистент Димитров бяха отправени много стойностни въпроси от аудиторията и така неговата лекция се превърна и в дискусия. Най-голям беше интересът на студентите към ролята на САЩ в противопоставянето между Русия и Япония по спора за Курилските острови. Възможно ли е при преминаване на въпросната територия към Япония върху нея да бъдат разположени военни американски бази, с цел евентуално нападение над Русия?

                     

     Според д-р Димитров териториалният въпрос между двете страни следва да бъде разрешен от руския и японския народи, посредством взаимен компромис и в духа на добросъседство и взаиморазбирателство.

        

           Публиката също така се заинтересува с какво са толкова привлекателни Курилските острови, освен със стратегическото си местоположение. Тези територии са богати на рибни ресурси и ценни незаменими суровини, свързани с космическата промишленост.

         Любопитството на студентите, към исторически въпроси, които имат своето отражение в съвремието отново беше явно демонстрирано. Това е една от причините, СИЦ последователно да развива своята дейност.

        Благодарим сърдечно на д-р Мартин Димитров за увлекателната и съдържателна лекция! Благодарим на всички посетители за участието и въпросите!

Очаквайте нови събития в СИЦ и през март!